Бусманци - „Българският Гуантанамо“

За хората от мазето и обратното летоброене. Интервю с Иван Кулеков

„Всеки човек се радва да се връща вкъщи, но когато аз вече чувам „дом”, той ми спомнява много страшно и много лошо нещо, което не искам да помня”. 22-годишният Джавет Нури ненавижда спомена за дома с решетки. Обитателите на този специален дом идват от бедни държави, за да търсят убежище и по-добър живот. Очакванията им, че са попаднали в Европа или на място, където ако не друго, то поне законът не е „беден”, бързо пропадат. Домът за „незаконно пребиваващи” чужденци ги заклещва в клопка от безвремие и мизерия. Затварят ги в тесни пространства, в които са наблъскани 12, 14 или 18 легла. Вечер залостват вратите на спалните помещения и им

отрязват всякакъв достъп до санитарните помещения. Ако някой трябва да облекчи физиологичните си нужди, може да го направи в... шишето. (Как не са се сетили за кофите от „мъртвия дом” на Достоевски?) Тоалетната хартия е невъзможен лукс. Децата и тримесечните бебета споделят нечовешките условия наравно с родителите си. И най-важното – мълчанието. Никой не разговаря с тях. Никой не им обяснява защо и докога ще ги държат в тази мъртва хватка. Може няколко месеца, може година, а може и много повече..."

Шокиращите кадри са от филма на Иван Кулеков за специалния дом за временно настаняване на чужденци в Бусманци. „Българският Гуантанамо” – аналогията е удачна и маркира безбожното и нечовешко отношение към бежанците и имигрантите в България. Според тъжния сатирик специалният дом в Бусманци е място, където времето не само е спряло, но и със страшна скорост върви към едни отминали векове. Героите на неговия филм обаче са реални хора. Те живеят тук и сега, на две крачки от нас. „Защо избрахте да дойдете в България”, въпросът на Кулеков звучи почти укорително. „Казаха ми, че България е европейска страна”, отговаря безхитростно затвореният в изолатора млад мъж. „А колко време ще бъдете тук”, продължава авторът на филма. „Не знам. Не ми казаха. Изобщо не разговарят с мен. Не ми казват колко дълго ще остана. Аз искам своите права в България, но никой не ми ги дава. Исках адвокат, но чакам вече четири месеца и никой не идва да ме посети”.

Времето върви странно. Хем много бързо, хем много бавно. Хем се изнизва скорострелно, хем не помръдва. Мизерията, грубото отношение и мълчанието погубват тези неудачници. Индиферентността на институциите се слива с безмълвието на медиите и с безразличието на обществеността.

Макар и излъчен в праймтайма („Шоуто на Слави”) на най-гледаната българска телевизия, филмът на Кулеков не предизвика медийни реакции.
Безмълвието на обществото отекна в унисон с тъжното обобщение на автора, че у нас времето се променя само като метеорология, но не и като история и с неутешимото признание на един от потърпевшите – „Наникъде няма помощ, преди вярвах в Бог, ама вече не знам, вече спира вярва”.

Г-н Кулеков, от години следите темата за отношението към бежанците и имигрантите в България и условията, в които живеят задържаните чужденци. Промени ли се нещо за тези години – отношението към хората, условията в т.нар. специализирани домове?

За България бежанците и имигрантите са хора от мазето. Там нещата се прехвърлят преди да се изхвърлят на боклука, често се забравя, че ги има и не се показват на никого. Мазето също така служи да се заплашват непослушните. Поколения се сменят, нещата в мазето се натрупват, натрупват и само от време на време ще изпищи някой уплашен журналист, влязъл в мазето да потърси компот.

Направихте филм за живота на имигрантите в Бусманци, в който показахте дори хора, затворени в изолатора. Как ви допуснаха да снимате, имахте ли проблеми, свързани със свободния достъп и възможността да разговаряте със задържаните?

Не, нямах никакви проблеми за достъп. Поисках разрешение от пресцентъра на МВР, влязох в дома и снимах навсякъде, воден лично от неговия управител. Съжалявам само, че нямах достатъчно време, за да разговарям с повече хора, защото отново едва ли ще ме пуснат.

Смятате ли, че новото ръководство на дома в Бусманци е направило нещо за подобряване на отношението към задържаните чужденци?

Мисля, че новият управител, г-н Йотов, иска нещо да промени, но възможностите му са ограничени. Домът е така проектиран, че хората там да се чувстват като насипен материал. Спалните помещения са направени за 20 човека, към тях няма тоалетни. Семействата с деца са отделени едно от друго с чаршафи… Непрекъснато имах чувството, че се намирам във военнополева болница, в която няма лекари. Но има болни. Бавно полудяващи.

В коментарите след излъчването на филма „Българският Гуантанамо” заявихте, че тези чужденци „затова идват в България, защото знаят, че е европейска държава и тук би трябвало да се отнасят към тях по европейски и по човешки”. Какво мислят за България и за българите те след преживяното в домовете за временно настаняване?

Те ми казаха три неща:

1. България не е Европа.
2. Бусманци не е България.
3. В България няма Бог.

Според вас кой е основният проблем – продължителността на задържането или отношението към тези хора по време на тяхното задържане? Практиката за неограничено задържане не се ли промени след приемането на поправките в Закона за чужденците преди няколко месеца?

Основният проблем за тези хора е неизвестността, пред която са изправени. Чувството им, че са попаднали в безправно пространство, в което времето не тече и че те никога няма да излязат от това място и от това време. И най-вече ужаса, че са наказани с лишаване от свобода, без да са извършили каквото и да е престъпление, без дори да са обвинени в извършване на престъпление.

Един човек, който беше преживял лагера в Белене, ми разказа веднъж за забавленията на милиционерите, които са ги пазили. Когато затворниците минавали под някакъв мост, милиционерите пускали отгоре по един огромен камък. Когото уцели камъка – умира. И смях, смях…

Та този смях и сега се чува зад някои тапицираните врати на български държавни институции.

Някои анализатори коментираха медийната тишина след излъчването на филма ви. Какви бяха реакциите на медиите и на институциите, имаше ли такива? Как бихте обяснили липсата на обществен отзвук по тази тема?

Нямаше никакви реакции. Не съм и очаквал, аз знам къде живея.
Българинът, както и България, се интересува само от себе си. Другият човек ни занимава или като обект, от който могат да се вземат някакви пари, или като обект на омраза и присмех. Не знам точно кога и как, но обратното летоброене в България вече е започнало и няма кой да спре часовника.

Източник